Евангелско четиво и проповед на Неделя седма след Петдесетница – Матей 5:14-19
Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец. Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, Докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно.
„Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.“
Братя и сестри,
Христос е светлината на света. И светлината в мрака свети, и мрака я не обзе. Но в сиянието на Христовата светлина са Неговите апостоли, Неговите следовници, малките Христови братя, всички, които живеят християнски живот. Така би трябвало да бъде. Не може се укри град навръх планина. Градът – това са делата на светиите и праведниците, той е навръх планина, защото духовното им съвършенство ги издига над мерзостта и дребнавостта на ежедневието. Светлината по силата на своята природа е видима, тя е сияние, което озарява всички и осветява всичко. Ще рече – без да се изтъкваме, без да се тщеславим, без да се гордеем, ако делата ни са дела на християни и живота ни – наистина християнски живот, то нашата светлина, светлината на Христос в нас, ще стане явна – те ще видят добрите ни дела. Ако пък не виждат добрите ни дела и не могат да се поучат – това ще рече – има много път да извървим, докато станем светилници, излъчващи духовен блясък. Защото много често носим званието „християнин“, а делата ни не са дела на християни, дори са дела по-гибелни от тези на невярващите или езичниците. Добре че имаме лекарството на покаянието, което може да избели и най-греховната одежда. Да пристъпваме към покаяние като трезво гледаме с духовните си очи, трезво разследваме своя вътрешен живот. Как ще бъдем съсъди на светлината, след като оставаме користолюбци, човекоугодници, еснафи, самолюбци, егоисти, затънали в житейски грижи и дреболии, нерадеещи за своето спасение. Каквото и да се случи, бързаме да осъждаме, да се подиграваме с чуждата немощ, да злословим, да укоряваме. Бързи сме на гняв и бавни на милост. Готови сме като юдеите от Йоановото евангелие, първи да хвърлим камък срещу съгрешилия. Това не е сърцето на християнина. В сърцето на християнина прошката взема връх над надигащия се гняв и съблазън. Благославянето на враговете пък дава покой и утеха. Нека винаги гледаме на себе си като най-слабите и немощните, да сме сурови със себе си и милостиви към чуждите грехове и пороци. Защото всеки ден казваме с Господнята молитва „Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Ще рече – колкото простим, колкото прощаваме, толкова и Бог ще прости нашите съгрешения. По молитвите на светите Отци от 6-те вселенски събори, тези благодатни съсъди, наистина просияли с богомъдрост и добродетели, по техните молитви Господ да ни прости и помилва. Амин!
Светлината на Храма 