Поместваме част от трета глава на книгата „ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО“ на митрополит Инокентий (Вениаминов):

           Пътят до Царството Небесно е Сам Иисус Христос. Само този върви по тоя път, който следва подир Христа. Но как трябва да се вър­ви? Чуйте какво казва Сам Господ: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва, А какво оз­начава да се отречеш от себе си, да вземеш кръста си и да вървиш след Иисус Христос, ще бъде обяснено по-долу.
             Иисус Христос е казал: който иска да върви след Мене… Тези думи означават, че Той ни­кого не принуждава против волята си да вър­ви след Него. Той не иска да има за Свои уче­ници недоброволци или такива, които нямат осъзнато желание за това, а иска всеки човек сам, охотно и без каквато и да е принуда да предаде изцяло себе си Нему. Следователно в Царството Небесно влизат само тези, които са­ми пожелаят да влязат. Християнино, твоите спасение или погибел зависят от собствената ти воля! Господ, по Своите неизречени пре­мъдрост и любов, ти е дарувал свободата да правиш, което искаш, и не желае да ти отне­ма този най-драгоценен дар. И така, ако ис­каш да вървиш след Христа – Той ти показва пътя към Царството Небесно и дори е готов да ти помага по този път; а ако не искаш да вър­виш по него – твоя воля, никой не те принуждава и няма да те принуждава. Но внимавай, пази се да не пренебрегнеш призива на Иисус Христос и Неговата толкова голяма милост. Той, по великата Си благост, дълго-дълго хло­па на вратата на сърцето на всеки човек, за да пробуди душата му и да възбуди у него же­лание за спасение, но горко на онзи, от когото накрая отстъпи и отхвърли като син на погибелта!

              И така, за да вървиш след Христа, преди всичко е нужно да имаш собствено желание за това и решимост, а за да имаш желание да вървиш след Него, трябва да знаеш къде оти­ваш, какъв е този път и какво е потребно за него. Но как може да знаеш подробно това, ко­ето не искаш да знаеш или за което си слушал бегло и повърхностно?

И така, преди да тръгнеш след Христа, тряб­ва да направиш следното:

1. Внимателно да изследваш основата на християнството, тоест самите книги на Свеще­ното Писание, на които и се основава нашата Православна вяра: да узнаеш техния произ­ход, кой и кога ги е написал, как са се запази­ли и дошли до нас, и защо се наричат Божес­твени и свещени и прочие. Но трябва да изу­чаваш тези книги с простота в сърцето, без всякакво предубеждение, без любопитство, без пристрастие и в никакъв случай отвъд преде­лите на твоя ум, тоест да не се опитваш да проникваш и узнаваш това, което е скрито за нас от Божията премъдрост. Такова едно изс­ледване на вярата никак не е противно на самата вяра, а тъкмо обратното – поставя се ка­то задължение на всеки християнин, когато е съзрял достатъчно: да опознае по-подробно своята вяра, защото който не познава вярата си, е хладен и равнодушен към нея и често из­пада или в суеверие, или в безверие. И колко християни, или по-добре да се каже колко кръстени в името на Иисуса Христа, са поги­нали и погиват само заради това, че не искат и не са искали да насочат вниманието си към основата на нашата Православна вяра! Безответен ще бъде на Страшния съд този, който пренебрегне това задължение! Но всички хора не могат еднакво да изследват вярата, а всеки според своите способности, познания и просветеност. Някой може, и е длъжен, да насочи вниманието си към историческите събития, които доказват произхода и последствията на вярата, на духа на Свещеното Писание и про­чие. А друг трябва да пита и да се учи от пас­тирите и учителите на Църквата – като от хо­ра, които са дали обещание да учат на вярата, които още от детството си са се подготвяли и целия си живот са посветили на изучаването на тази вяра.

2. Когато научиш и се увериш, че нашата Православна вяра е основана на Свещеното Писание, а не на измислици и мъдрувания, и че Свещеното Писание е истинното слово Божие, открито ни от Светия Дух чрез проро­ците и апостолите, тогава не изследвай това, което не ни е открито – вярвай безусловно, без съмнение и без мъдруване, на всичко, на което учи Свещеното Писание. И твоята вяра ще бъ­де истинна и правилна, и ще ти се вмени в оп­равдание и заслуга.

3. И най-накрая се старай да имаш и да въз­буждаш у себе си желание да изпълняваш то­ва, на което учи Писанието, а ако нямаш тако­ва желание, то падни на колене пред нашия Спасител Иисус Христос и измоли това от Него чрез топла молитва. А още повече – не упор­ствай, когато благодатта те призовава към пъ­тя на спасението!

Сега ще разгледаме самия път, по който трябва да вървим след Христа.
Той е казал: който иска да върви след Мене –

• да се отрече от себе си,

• да вземе кръста си,

• и да Ме последва.

               И така, първото задължение на християни­на, тоест на ученика и последователя на Хрис­та, е да се отрече от себе си. Да се отречеш от себе си – това означава да оставиш лошите си навици, да изтръгнеш от сърцето си всичко, което те привързва към света, да не подхран­ваш греховни желания и помисли, да подтис­каш и да премахваш лошите мисли, да избяг­ваш случаите, които дават повод за грях, да не вършиш и да не желаеш нищо от самолюбие, но всичко да правиш от любов към Бога. Да се отречеш от себе си означава, по думите на ап. Павел, да бъдеш мъртъв за греховете и света, но жив за Бога.
              Второто задължение на християнина е да вземе кръста си. Под думата „кръст” се разбират страданията, горестите и неприятности­те. Кръстовете биват външни и вътрешни. Да вземеш кръста си означава да приемаш и без­ропотно да понасяш всичко неприятно, горест­но, печално, трудно и тежко, което ти се случ­ва в живота. И затова обижда ли те някой, по­диграва ли ти се или ти причинява отегчение, печал и досада; или пък ако си направил добро някому, а той вместо да ти благодари, се опълчва срещу теб и дори крои козни; или пък ис­каш да направиш добро, но не ти се удава; или се случи с теб някакво нещастие, например ти самият да си болен или твоята жена, деца; или пък ако при цялото си старание и непрестанни трудове търпиш нужда и недоимък; или дори ако самата бедност и лишения те подтискат; или друга някаква неприятност те сполети -всичко това понеси без злоба, без ропот, без осъждане, без оплакване, тоест без да се смя­таш за оскърбен и без да очакваш земна награ­да, но претърпи всичко с любов, радост и твър­дост.
              Да вземеш кръста си – това означава не са­мо да носиш кръстовете, възлагани ти от дру­гите или изпращани ти от Провидението, но и да вземеш и носиш и своите собствени, и дори сам да си възлагаш такива и да ги носиш. Това означава, че християнинът може и трябва да дава и изпълнява различни обети и обещания, скръбни и тягостни за сърцето, но обети, съоб­разени със словото Господне и Неговата воля, а не по собствено мъдруване и преценка. Така например може, и трябва, да се дават и изпъл­няват обети, полезни за ближните, като: служене на болни, деятелно помагаме на нужда­ещите се, умишлено търсене на поводи с дълготърпение и кротост да се съдейства за спасе­нието и благото на хората – или с дело, или със слово, или със съвети, или с молитви и т.н.
             И когато носиш своя кръст, според казаното от Господа и Неговия промисъл, и през това време у теб се появи гордата мисъл, че не си като останалите хора, а че си човек твърд, бла­гочестив и най-добър сред събратята и съседи­те ти, то доколкото е възможно, изкоренявай такива мисли, защото те могат да унищожат всичките ти добродетели.
               По-гope беше казано, че кръстовете биват външни и вътрешни, и дотук говорихме поч­ти само за външните. Блажен е този, който умее да ги носи с благоразумие, защото Гос­под няма да допусне такъв човек да погине, а ще му изпрати Светия Дух, Който ще го укре­пява, наставлява и води по-нататък. Но за да станеш свят и за да се уподобиш на Христа, не са достатъчни само външни кръстове, тъй като външни такива без вътрешни не са не­що по-полезно от външна молитва без вът­решна. Външни кръстове, или външни стра­дания, носят не само Христовите ученици, но и всеки човек, тоест няма на света човек, който да не е страдал и да не е претърпявал нещастие. Но който иска да бъде истински ученик на Иисус Христос и Негов последова­тел, той непременно трябва да понесе и вът­решни кръстове.
              Вътрешни кръстове може да се намерят по всяко време и по-бързо, отколкото външни. Стига само да обърнеш внимание върху себе си и с покайно чувство да разгледаш душата си – тогава веднага ще се явят хиляди вътрешни кръстове. Размисли, например, върху следното: как си дошъл на този свят, за какво съществу­ваш в него и живееш ли така, както би тряб­вало да живееш! Обърни нужното внимание на това и от пръв поглед ще видиш, че ти, бидей­ки творение и дело на ръцете на Всемогъщия Бог, съществуваш на този свят единствено за­ради това, с всички твои дела, с целия си жи­вот и с цялото си същество да прославяш Не­говото свято и велико Име, а ти не само че не Го прославяш, но напротив, оскърбяваш Го и Го безчестиш със своя беззаконен живот. След това си спомни и размисли: какво те очаква след гроба, на коя страна ще застанеш на Страшния съд Христов – на дясната или на лявата! И ако размислиш така, неволно ще дойдеш в смущение и ще започнеш да се безпо­коиш. И именно това ще бъде началото на вътрешните ти кръстове. И ако ти не само не отхвърляш такива размисли и не търсиш да се разсееш от тях в светски удоволствия или в су­етни забавления, но още повече и по-внимател­но разгледаш себе си, ще откриеш още кръсто­ве, например адът (за който до този момент може би не си си спомнял или си си спомнял с равнодушие) ще ти се открие в целия свой ужас. Раят, който Господ е приготвил за теб и за който досега ни си размислял или си размислял бегло, тогава ще ти се представи живо -както си е, тоест като мястото на вечните и чистите радости, от които сам лишаваш себе си заради своето нерадение и безумие.
               И ако ти, въпреки скръбта и вътрешните страдания, каквито ще изпитваш при такива размишления, твърдо се решиш да ги понесеш и и не вземеш да търсиш утеха в нещо светско, но захванеш да се молиш по-прилежно на Гос­пода за спасението си и цял себе си предадеш на Неговата воля, то Той ще започне да ти от-к­рива и показва състоянието на душата ти във вида, в който е тя в действителност – заради това, все повече и повече да всели и утвърди у теб страха и скръбта, и така все повече и пове­че да те очиства.
             Да виждаме състоянието на нашата душа в цялата й голота и особено живо да чувстваме опасността да погинем, никога не можем да постигнем без особената Божия милост и помощ, защото вътрешността на душата ни винаги е скрита заради нашето самолюбие, мъдруване, страсти, житейски грижи, светски прелести и т.н. И ако понякога ни се струва, че сме в състояние сами да видим душата си, то тогава виждаме само отвън и не повече, откол­кото могат да ни покажат собствените ни ра­зум и съвест.
               Врагът на нашата душа – дяволът, знаейки колко спасително за нас е да разглеждаме и виждаме състоянието на душата си, употре­бява всички свои коварства и хитрости, за да не допусне човек да види състоянието си във вида, в който то е в действителност, за да не би да се обърне в да започне да се труди за спасе­нието си. Но когато лукавият види, че това негово коварство не помага и че човекът с Божи­ята помощ и благодат започва да вижда себе си, употребява друго, още по-коварно, средство: старае се да покаже състоянието на душата из­веднъж, и то колкото се може повече откъм най-страшната му страна – за да порази чове­ка с ужас и да го доведе до отчаяние. И ако Господ допускаше дяволът винаги да употребя­ва това последно средство, тоест да ни показва състоянието на нашата душа откъм най-страшната му страна, то малцина от нас би­ха устояли, именно защото състоянието на ду­шата на грешника, и особено на неразкаялия се грешник, е твърде опасно и страшно – а и не само на грешника, но дори и на светите и праведните хора, при цялата им праведност, не са им стигали сълзите, за да оплакват душите си.
             Когато Господ благоволи да ти открие състо­янието на твоята душа, тогава ще започнеш ясно да виждаш и живо да чувстваш, че въп­реки всичките ти добродетели, сърцето ти е повредено и развратено, душата ти – осквернена, и самият ти си не друго, а роб на греха и страстите, които напълно са те овладели и не ти дават да се приближиш до Бога. Ще започ­неш също така да виждаш, че у теб няма нищо истински добро и че ако все пак имаш няколко добри дела, то всички те са примесени с грях и не са плод на истинска любов, а породени от разните страсти и обстоятелства – и тогава непременно ще започнеш да страдаш, тогава ще те обхванат страх, печал, горест и прочие. Страх – поради това, че се намираш в опасност да погинеш, печал и горест – поради това, че така дълго и упорито си отвръщал слуха си от кроткия глас на Господа, Който те е призова­вал в Царството Небесно, и че така дълго и без­страшно си Го прогневявал със своите беззако­ния.
               И според мярката, по която Господ ще ти открива състоянието на душата ти, ще се уве­личават и вътрешните ти страдания. Ето как­во се разбира под вътрешни кръстове.
                Тъй като хората нямат еднакви добродетели и еднакви грехове, то и вътрешните им кръсто­ве не са еднакви. За някои те са по-тягостни, за други – не толкова; за някои са по-продъл­жителни, а за други – не; за някои идват по един начин, за други – по друг. И всичко това зависи от състоянието на душата на всеки, съ­що както продължителността и начинът на ле­чение на болестта зависят от състоянието на болния. Н не лекарят е виновен, ако понякога трябва да употреби силни и продължително действащи средства за излекуването на някоя стара и опасна болест, която може би самият болен е подлютил и засилил. Който иска да бъ­де здрав, се съгласява да понесе всичко.
                Вътрешните кръстове за някои са толкова тягостни, че понякога такива хора не намират утеха в нищо. Всичко това може да се случи и с теб, но в каквото и положение да се намираш и каквито и душевни страдания да изпитваш, не се отчайвай и не мисли, че Господ те е оставил. Не! Той винаги ще бъде с теб и ще те подкрепя невидимо – даже и тогава, когато ще ти се струва, че се намираш на самия ръб на погибелта. Не, Той няма да допусне да бъдеш изку­шен повече, отколкото Му е угодно. Не се от­чайвай и не се страхувай, но с пълна покорност и преданост към Него търпи и се моли. Защото Той винаги е наш Отец, и то Отец най-чедолюбив. И ако допуска предан Нему човек да падне в изкушение, то не е заради друго, а за да му покаже по-вразумително и по-ясно собствените му безсилие, немощ и нищожес­тво и да го научи никога да не се надява на са­мия себе си, а също и че никой без Бога не мо­же да върши нищо добро. И ако Господ въвеж­да човека в страдание или му налага кръстове, то е само заради това – да излекува душата му, да го направи съобразен на Иисуса Христа и напълно да очисти сърцето му, в което иска да обитава Сам със Сина Си и Светия Дух.
                В тия твои скърби, колкото и тежки да са, не търси утешение в хора, освен ако Господ спе­циално не ти укаже или изпрати Свой избра­ник. Обикновените хора, тоест неопитните в духовните дела, винаги са лоши утешители, дори и в обикновените беди, а още повече пък в печалите и скърбите по Бога, за които те и понятие нямат – в такъв случай no-скоро могат да ти навредят, отколкото да те утешат и да об­лекчат страданията ти. Господ, Господ е и твой Помощник, и Утешител, и Наставник – само към Него прибягвай и единствено у Него търси утешение и помощ!
               Блажен, стократно блажен е този, комуто Господ дарува да носи вътрешни кръстове, за­щото те са истинско духовно лекарство, изпи­тано и надеждно средство за ставане съобразен на Христа, и следователно са и особена и явна Божия милост, и видима Негова грижа за спа­сението на човека. Такъв е блажен и защото се намира в състояние, което ние без съдействие­то на Божията благодат не само че не можем да достигнем, но дори и смятаме за ненужно за спасението си.
                Ако търпиш страданията си с покорност и преданост към Божията воля и не търсиш уте­шение никъде и в нищо, освен у Бога, то Той, по милостта Си, няма да те остави без утеше­ние, а ще се докосва до сърцето ти със Своята благодат и ще ти съобщава даровете на Светия Дух. Сред твоите страдания, може би още в са­мото им начало, ще почувстваш в сърцето си неизяснима сладост, дивно спокойствие и ра­дост, каквито никога дотогава не си изпитвал – и заедно с това ще почувстваш у себе си и си­ли, и възможност да се молиш на Господ с ис­тинска молитва и да вярваш в Него с истинска вяра, и сърцето ти ще пламне с чиста любов към Бога и ближния. И всичко това ще бъде дар на Светия Дух.
                И ако Господ те удостои с такъв дар, в ника­къв случай не го смятай за награда за трудове­те и скърбите ти и не мисли, че си достигнал съвършенство или святост. Такива мисли са не друго, а внушение на гордостта, която така дълбоко е проникнала в душата ни и така здраво се е сраснала с нея, че може да се проя­вява дори и тогава, когато човек има силата да чудотвори!
                Такива утешения и докосвания от Светия Дух не са награда, а Божия милост, която ти дарува да вкусиш благата, които Бог е пригот­вил за обичащите Го, за да можеш, вкусвайки ги, да ги търсиш с още по-голяма ревност и усърдие, и заедно с това да се подготвиш и ук­репиш за понасянето на нови скърби и страда­ния. И тази любов, която ще почувстваш в това време, все още няма да е онова съвършено със­тояние, до което на земята са достигали свет­ците, а само указание за него.
……………………………….. Следва продължение на трета глава.

            Книгата препечатваме от електронния вариант на издателство Витезда
Прочетете За автора и за книгата

към Начало