Български старини из Албания

 би могло да е заглавието на мащабно изследване, напомнящо епохалния труд на Йордан Иванов „Български старини из Македония“. Понякога изглежда, че съвременните българи сякаш не знаем и не желаем да знаем нищо за своите корени. А ето – нашите корени са простряни там където дори и специалистите знаят малко – територията на днешна Албания – една непозната земя, свързана с вицове и насмешки, синоним на упадък и застой в годините на тоталитарното минало (Не пиша за днешна Албания – дънки, интернет, кока кола, английски говор, сносни пътища, стари и нови мерцедеси, добро обслужване, добра храна, бункери  и автомивка от тоталитарно време. Пиша за онзи духовен потенциал, който разгръща тази древна християнска страна, и който може би ще продължи да съществува – семинарията „Свети Власий“ и сиропиталището го доказват).OLYMPUS DIGITAL CAMERA
          Албания, всъщност е областта Епир, свързана с династията на Александър Македонски; Албания е древната Илирия, където римските императори винаги са държали гарнизони; тя е Епирското деспотство, наследник на Византия; тя е част от владенията на Али Паша Янински, описан от Байрон. Албания е осеяна с безценните съкровища на българското християнско наследство, православна, древна и свята…

Единственият ни по-широко известен досег с тази земя от пасажите в нашите учебници по история е надписът от Балши, Албания ( в момента не е известно къде се намира оригиналът му – дали е изчезнал по време на Енвер Ходжа или по-рано). Този надпис е изключително важен за нашата история, за нашата християнска древност.  Надписът гласи: „Покръсти се от Бога князът на България Борис,  преименуваният Михаил, заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374 (1 септември 865 – 31 август 866 г.)
Имаме указание и година на покръстването, имаме и факта, че по онова време, 9 век, Епирската област е в чертите на българската държава. Показателен е и фактът, че самите албанци никъде в своите музеи и музейни изложения,  исторически сводки и сведения, не отричат наличието на век и половина българска държавност там, чак до Самуилово време.
OLYMPUS DIGITAL CAMERA                                                                                 Берат
Нещо повече – откритията на християнската писменост – двата пурпурни кодекса, намерени в Берат (Белиград), единият от 4-ти, другият от 9-ти век, представят тези земи като водещ център на християнската духовност. Пурпурните кодекси са изключително ценни и скъпи. Пурпурът е императорски знак, императорска инсигния, само византийския василевс носи пурпур.

На XXII международен конгрес на византийските изследвания (2011 г.) двата кодекса гостуваха в България. Първият е от Юстинияново време (евангелски текстове, 4 век). Вторият – с червено-виолетов пурпур (от времето на княз Борис, 9 век). Съхраняват се в държавния архив на Тирана.
             Да не забравяме, че точно тази църква, в олтара на която са намерени кодексите, днес съхранява мощите на свети Горазд и свети Ангеларий от светите Седмочисленици, че Берат е център на областта Кутмичевица, известна от житието на свети Климент като средище на мащабната му книжовно-просветна дейност.
             Пурпурните кодекси са поръчка на владетел за друг владетел – пурпурът е царски знак, никой не се удостоява с пурпурно отличие, ако не е владетел. Всичко насочва – надписът в Балши (Главиница), близостта на свети цар Борис с епископ Климент и Наум, останали при него след кончината на Ангеларий, близост, засвидетелствана от житието му, че царят е обичал да чете Евангелието чрез устата на свети Климент, ще рече да се ползва от тълкуванията на близките съратници на свв. Кирил и Методий; крупната просветна дейност в този регион наблизо с манастира „Свети Наум“, където е гробът на свети Наум и ктиторският портрет на свети княз Борис – „василевс“ – дарителят на манастира; безбройните български топоними по албанската земя, които сякаш разказват новата история славянобългарская; почитта към българския княз мъченик свети Йоан Владимир, честван в нашия календар на 22 май и чието житие за редовите „християни“ у нас е неизвестно – ето основните жалони на българската християнска духовност по тези земи. Житието на свети Йоан Владимир не присъства в Обширните жития на свети Димитрий Ростовски, а е достъпно за нас в превод от старобългарски от епископ Партений.
            Свети Йоан Владимир е зет на цар Самуил, управлявал е областта Зета и Далмация (днешна Черна гора), широко почитан по българските земи като български княз мъченик. В Бориловия синодик (1211г.), той е вписан между братовчед си Гаврил Радомир и Иван Владислав, като един от древните български царе.
          Без съпротива Йоан Владимир се е предал по време на победоносния поход  на цар Самуил, като е отведен в Преспа. Самуиловата дъщеря се влюбва в него и измолва от баща си женитба с царствения затворник. Свети Йоан Владимир се завръща във владенията си като български васал.
              След смъртта на Гаврил Радомир, Иван Владислав наследява престола. Той вижда в зетя на Самуил – Йоан Владимир заплаха и търси начин за саморазправа, като го вика в своята столица. Подозирайки измяна , царицата решава да отиде първа и бива задържана от братовчед си.
Свети Йоан Владимир, предусещайки коварството, моли гаранции от Охридкия архиепископ и иска дървен кръст вместо златния, който му е изпратен като дар от Иван Владислав.
             Йоан Владимир е посечен пред църквата, където току-що е пристигнал и понечил да посети за молитва. В житието пише, че е подал на убиеца своя собствен меч с думите „Готов съм да бъда убит като Исаак и Авела“. Убийството му се съпътства със знаменателно чудо. Князът – мъченик взема отсечената си глава и така влиза в църквата, която винаги е била негов пристан и утеха, и там пред олтара предава на Бога чистата си душа. Това става на 22 май 1016 година. Блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии, а князът винаги е бил миротворец. И ето, виждаме го на много икони в Албания, Македония и България – млад, красив, с отсечената си глава в ръка, така както мъчениците от по-късните иконографии се представят пред Господа с оръдията на своето мъченичество и с белезите на понесеното заради Христа.
             В новата и по-старата катедрала в Тирана, в Корча, в Арденица – навсякъде присъства икона или стенопис на българския княз-мъченик.
OLYMPUS DIGITAL CAMERA
            Но арнаутският Белград (Берат) има още едно богатство – тук е музеят на знаменития зограф Онуфри, основател на школа в най-добрите традиции на знаменития атонски зограф Панселинос, иконограф от най-висока класа, оставил ни образи от небесния свят, безплътни, неземни, сияйни, прозиращи светлината без заник, истинско, триумфиращо богословие в образи, което молитвено ни обгръща в смълчаните храмове на стария Белиград.
Т
е приличат на Земенския манастир, на Бачковската костница, на старите арбанаски църкви, и на толкова много църкви, които са осеяли България от средновековния период…
А националният музей в Тирана изненадва посетителя с безценното съкровище в своя средновековен отдел
, озоваващ се най-неочаквано пред част от мощите на свети мъченик Йоан Владимир, положени под стъкло. Друга част е в олтара на новата градска катедрала.
Корча и близкият до нея Мосхополис с двадесет и четирите си църкви, сред които трите църкви „Свети Николай“, „Свети Атанасий и „Успение Богородично“ сякаш показват, че духовната радост от поклонението не може да загуби своята сила.  Впечатляващо е детайлното изписване на външните притвори и на трите църкви с последователно разгръщане на теми от Откровението на свети Йоан Богослов.
В Корчанския музей на иконата са събрани множество икони, дърворезбени иконостаси, утвар, като експонатите са на Онуфри и неговата школа, на Онуфри от Кипър и на немалко блестящи анонимни, неподписали се иконописци, осъзнали, че не човешка слава, а отдаването Богу хвала, е единственото важно дело на живота ни.
Стилът е типичния за балканските майстори, наследници на Византия, представители на една наднационална общност на духа, каквато е Църквата Христова от блестящите столетия на средните векове, известни с единния ценностен свод, чийто център е Христос.
Успяхме да се поклоним в много средновековни църкви, а твърде много подминахме, но съзерцанието на небесния свят в тази страна е невероятно.
Точно на 8 септември – Рождество Богородично, спряхме в манастира в Арденица, който посреща своя храмов празник. Светата обител е строена в 13 век от император Андроник Палеолог, а стенописите цялостно запълнили стените с огромен запазен фрагмент от Страшния съд в нартекса, са дело на братята Константин и Атанас Зографи, художници от Корча, като  иконостаса е изписан от Константин Шпатараку, 1744 г.
Внушителен по размер стенописен ансамбъл на западната стена под сцена “ Успение Богородично“ показва светите Седмочисленици, а редом до тях е свети Йоан Кукузел – ангелогласният българин от Драч, сегашен Дуръс край морето.
Когато са рисувани тези стенописи, вече са години на робството, Византия я няма, Константинопол е паднал, но тук, в тази планинска страна, съгряти от огъня на коливадското движение, носител на мистичната православна традиция, зографите изписват образите на свещената история, които винаги ни говорят – Византия е жива. Византия не може да умре. Ние и досега сме литургични по византийски.
В тъй наречената „Бератска“ или „Венецианска служба“ от 14 век, светите Седмочисленици са наречени „равноапостолни пастири на България и светила на Далмация“. Присъствието им до ктиторския надпис не е случайно – възхожда се към древната традиция на предходния храм „Света Троица“ на същото място, строен с дарителството на свети княз Борис. През 18-ти век в печатницата на манастира „Свети Наум“ до Охрид, на брега на езерото се издават служби и жития, предимно на гръцки, разбира се. Има и запазени текстове за светите Седмочисленици, в които те са наречени „стълбове на България“ и „спасение българско“.
Присъствието на свети Йоан Кукузел, живял
13 век тук, също не е случайно. Знаем, че този втори учител по музика след свети Йоан Дамаскин, е българин, защото от гръцките ръкописи от Атонската Велика лавра, където се монашел и живял великия псалмопевец, се описва завръщането в родния му Драч: „..и като беше близо до къщата, чу плача и стенанията на майка си, която нареждаше и плачеше „Мое дете мило Йоане, где си?“ Целият текст е на гръцки, а думите на майката са предадени на български с гръцки букви. Дори и най-беглите ни знания по средновековна история свързват Йоан Кукузел с прочутия „Полиелей на българката“.
Не можем да не споменем античния Бутринт с великолепния си баптистер – ротонда от Юстинияново време и внушителната базилика, напомняща „Свети Ахилий“  в Преспа, с подчертания характерен елемент от времето на нашия Покръстител – свети княз Борис – тройния прозорец в олтарната апсида.
OLYMPUS DIGITAL CAMERA
Само за няколко дни се срещнахме тук  с повече християнска древност, отколкото сме очаквали в най-смелите предположения.
Никак не е учудващо признанието на албанската държава за наличието на немалка българска общност тук.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s