Наука и религия – няколко думи към една стара тема…

          Наскоро един интелигентен и образован човек сподели, че не би могъл да се обърне към вярата, защото науката притежава силни неопровержими аргументи срещу религиозното съзнание.
           Дали наистина е така? Съществува ли противоборство „наука – религия*“? Не е ли прекалено старомодно придържането към подобно схващане? Или повсеместното разпространение на този предразсъдък му придава очертанията на истинност (това напомня времето, когато марксистката теза, че „религията е опиум на народите“ се схващаше като постулат). Или по-скоро противопоставянето на религията ще рече противопоставяне на религиозната институция, т.е. просто афиширане на антиклирикална* позиция.
            Нима наука и религия са несъвместими? Нима боравенето с относителните истини е несъвместимо с полето на Абсолютната Истина?
             Религията, в частност християнството, обяснява света от първи причини, а науката – от последни причини, религията дава отговор на „Защо?“, а науката на „Как?“ Науката борави с относителни истини в сферата на единичностите, а религията – с изложението на Абсолютната Истина, спрямо Която всеки човек взема отношение.
            А когато науките се опитват да обяснят първите причини, те излагат хипотези. Ето – за сътворението на света имаме креационизъм* (в частност „библейски креационизъм“) срещу еволюционизъм*. Но изборът на хипотезата, към която да се придържаме, също ни отвежда в сферата на вярата. Защо приемаме еволюционизъм от дарвинов вид като естествен, аксиоматичен научен възглед, възглед сякаш научен в най-висша степен? Приемаме го само защото тази хипотеза ни е представена като единствена в учебниците от дните на детството, когато са формирани представите ни.

               Ако някой се позове на историческия дискурс, би могъл да посочи, че църквата е преследвала и дори екзекутирала хората на науката, които са изповядвали напълно съгласувани с истината твърдения – че земята е сферична и се движи въртеливо, или че слънцето е център на галактиката.
                Да, католическата църква, или по-точно казано католическата общност, просто прегръща възгледите на Аристотел. Неговите възгледи  за геоцентризма* западната църква издига в култ, в представа от свещен порядък (както и други възгледи на Аристотел), като просто залага на погрешна карта. Защото за „латиномислящия“ средновековен човек системното изучаване на външния свят е изключително важно, а кой друг от древните освен Аристотел е описал и предоставил клоновете на научното знание. Затова Аристотел се превръща в най-голям авторитет за западното богословие, тъй срастнало се със схоластичния* модел на света от времето на Тома Аквински* (13 век). Но както всяка научна хипотеза, и тази може да се окаже, и се оказва невярна.
              Астрономическият геоцентризъм на Аристотел е погрешен, но на кладата изгаря Джордано Бруно*, а Галилей* е съден за възгледите си. Затова представата на църквата, разгаряща кладите на Инквизицията, носителка на всичко мракобесническо и противно на прогреса, така се тиражира в марксическите и постмарксическите учебници, че сякаш не бихме могли да се освободим от нея.
              Напомняме, че древната апостолска Църква, носителка на автентичното Христово учение,  известна като източноправославна или Църква на Преданието, няма в своята история подобни ужасяващи прецеденти. Защото за християнския Изток научното изследване на външния свят е второстепенно, странично, периферно, несвързано с най-важния въпрос – въпросът за човешкото спасение*. Затова и научните постановки не са възкачени на пиедестала на свещеното знание – свещеното знание е единствено и само по отношение на божествените неща или по отношение на човешката душа.
               На Изток не съществува институция, която да преследва инакомислящите и техните мнения (както инквизицията на Запад), няма и осъждане на някой, заради научните му изводи, няма и претенции за обяснение на толкова „инфарктни“ въпроси като космогоничните…
               Космогонията – на днешния език „теорията за големия взрив“ – всичкото всичко избухва , случва се в едно мигновение, сякаш четем „В начало …“( Бит1:1). Но нека не се опитваме да сближаваме, нито да противопоставяме религиозното послание на библейския текст със сегашните научни представи.
              При всички положения противоречие няма. Защото Бог е вложил в нас естествената светлина на ума. Не може Създателят, дал ни разума, да се противопоставя на развитието на същия този разум.
              Но Бог ни е дал освен разума и свободната воля да избираме по какъв начин да се отнасяме към мирозданието. Нелепо е да допуснем, че разумът-дар не трябва да бъде развиван, напътстван, о-духотворяван. Проблемът е друг – в наличието на злата, „грехопаднала“ човешка воля.
             Нима Мария и Жулио Кюри щяха да упорстват в своето откритие, ако знаеха докъде ще стигне то – до атомната бомба и нейните гибелни последици?
              Разумът е даденост, той търси и открива, но човешката воля е тази, която тласка откритието в трагична посока.
              Човекът е така устроен, че не може да се абстрахира нито от своята религиозност, нито от своята разумна обусловеност, която го води по пътя на научните търсения.
               Стремежът към вярата, и стремежът към научния тласък са исконно вложени в нас. Очевидно е, че религиозното съзнание и научния потенциал са две страни на човешкото битие, без които не можем. (Ето, при експеримента да се премахне религията в тоталитарното общество възниква култа към личността – по същество религиозен култ, премахват се църковните ритуали, заменени от гражданските ритуали, защото не може да се съществува без религиозна форма, без религиозност – тя е естествена, насъщна част от нас…)
               Накратко – наука и религия не са несъвместими, а са несъотносими, защото са от различни редове на знанието. И неслучайно Витгенщайн* казва „За онова, за което не може да се говори ясно, по-добре е да се мълчи“. Да, не е зле научните търсения, навлизайки в поле, в което не могат да „говорят ясно“, да пазят мълчание, като оставят място за отговорите, които дава вярата.

религия – от лат. „religiō“ – връзка, свързване между Бог и човек.

клир , клирикален – църковен, принадлежащ към църквата като институция; антиклирикален – противоцърковен, настроен срещу църквата като институция.

креационизъм – от лат. „creātiō“ ( създавам, сътворявам) – идеята, че светът е сътворен, има начало във времето; библейски креационизъм – схващането, че Бог е създал света от нищо.

еволюционизъм –  хипотезата, че биологичните видове постепенно преминават от един вид в друг, изменяйки се от по-нисши към по-висши.

геоцентризъм – антична постановка, най-ясно формулирана от Аристотел, че земята е в центъра на вселената.

схоластика – средновековна философия, създаваща логическите аргументи за обяснение на църковните догми – католически маниер на богословие, станал емблематичен за цялата западна средновековна мисъл, синоним на закостенялост, сухота и прекалено вглеждане в детайла.

човешко спасение – основна верова истина на християнството; Христос е наречен Спасител, защото ни спасява от властта на греха, смъртта и дявола, но нашето лично спасение зависи от следването на Христос, всички усилия на християнина са насочени към това да се спаси и да влезе в рая, който след Възкресението и Възнесението на Христос е отново достъпен за човека.

Аристотел – античен философ, баща на науките, създател на отделните основни клонове на знанието в сегашния им вид; оказал силно влияние върху средновековната християнска философия.

Тома Аквински – виден схоластик от 13 век,  въвел и в най-голяма степен утвърдил аристотелевите тези в западното християнство.

Джордано Бруно – италиански философ, астроном, математик, който пръв отстоява идеята за безкрайността на вселената, определя слънцето като една от безбройно многото звезди. Изгорен жив на клада през 1600 г., след като е обвинен в ерес. 

Галилей – италиански физик, астроном и философ; сред неговите постижения са подобрения на телескопа, свързани с тях астрономически наблюдения и публичната защита на хелиоцентричната система, за което е публично осъден от църквата.

Витгенщайн, Лудвиг – австрийско-британски философ, който приживе публикува само една книга – „Логико-философски трактат“; принадлежи към школата на позитивизма.

към Начало