Кръщението ни в православната църква съвсем не е формален акт по спазването на традиция, настойчиво подкрепяна от някоя благочестива леля (каквато се намира във всяка фамилия ). За съжаление, мнозина от кръстените в зряла възраст (например притока на новопокръстените след промените през 1989 г.), мнозина бяха кръстени без да са огласени*, без да са подготвени, без да са наясно с най-основните истини на Христовото учение. Така те са затруднени да положат живота си в попрището на новото учение – Христовата вяра, чийто „печат дара” вече носят.

          Така и току-що кръстените бебета в своето израстване трябва да бъдат въвеждани във вярата от своя кръстник (предполага се, че кръстникът е вярващ, въцърковен човек). Всъщност точно това е ролята на кръстника – да ограмотява във вярата, да води по спасителния Христов път, да показва на слово и дело християнски живот, а не просто да е кум на сватбата на родителите (често обичаят заставя кума или кумицата да е бъдещия кръстник на детето).
          Много често дори не разбираме каква огромна промяна е настъпила в нашия живот с приемане на Свето Кръщение.
          Ние сме кръстени, портата на Църквата е вече отворена, годежният пръстен на Светия Дух е вече даден, намираме се в подножието  на смълчаната Таворска планина*, където по милост Божия можем да бъдем и озарени от благодатните дарове, струящи из църковните свещенодействия.
          Твърде често обаче, дори не подозираме за висините на този мистичен църковен живот.
          Вече сме част от Църквата, част от Тялото Христово, осветени от великото тайнство на Светото Кръщение, очистени от грях, почва разорана за произрастване кълновете на добрия плод.
         Вече сме кръстени в името на Отца и Сина и Светия Дух – ще рече, че принадлежим на Света Троица, принадлежим Богу, частица сме от Божия народ и може да се ползваме от живителната, духоносна мощ на църковните тайнства – може да се причастяваме, да се венчаем, да се изповядаме, да дишаме църковния въздух и един ден при часа на смъртта ни да бъдем изпратени с църковно опело.
         Макар и да не го съзнаваме напълно – кръщението ни е преобразило. И по мярата на нашите стремежи и усилия можем да „оживим” действителността, наличността на нашето Кръщение ( то е действително, защото е извършено от истинно йерархическо лице – православен свещеник или епископ, приемник на апостолите). Можем да „оживим” тази несъмнена реалност на извършеното тайнство Кръщение от действителност в действеност, което е вече нашият път в Христа, нашата молитва до кървава пот, нашето възкачване и придобиване на любов Христова (естествено това е немислимо без Божията благодат).
         Да, можем да останем само на „обредово” ниво във вярата – да знаем кога се шарят яйца за Великден, колко е броят на постните ястия на Бъдни вечер и че на Цветница трябва да идем на църква и да запалим свещ.
         Но оттук насетне започва присъствието, въздигането, участието в литургичния живот, богообщението, достъпността ни до Светата Чаша с Тялото и Кръвта Христови, за която Христос казва:„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден“. (Йоан. 6:54)
От нас зависи никога да не се примирим с емблематични за закостенелия прагматизъм сентенции като „Прекален светец и Богу не е драг”, доколкото не знаем каква е мярата на тази прекомерност, какъв е критерият за тази прекаленост…
Дали не се страхуваме, че ще ни помислят за смахнати, ако неделя сутрин отиваме на църква. В общество като нашето „църковния” човек наистина не среща одобрение.
Но от нас зависи да решим кое е по-ценно – еснафския критерий за „нормалност”- „типичната златна среда”, която избягва всякакви поведенчески крайности или спасителното вчувстване в Христовия мир.
От нас зависи дали залогът на Светия Дух, приет в мига на кръщението ни, дали този залог ще смогнем да обърнем в действено богообщение, дали ще разберем, че можем, че имаме право да пием от живителния извор на църковността, която неминуемо ще ни промени и вече не ще се боим, че някой ще ни причисли към „прекалените светци”, ако палим вкъщи кандило, постим, четем Новия завет или водим детето да вземе Свето Причастие.
Благодатта Христова ни дава неописуемо нови, осветени, лъчезарни хоризонти, ако решим да отворим портата Църковна, отключена с нашето кръщение.

*огласени – подготвени, въведени в истините на вярата.
*Таворска планина – в евангелията това е планината, в която Иисус Христос разкрива Своята Божественост пред апостолите – Преображение Господне.

към Начало