Свети апостол Павел казва „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7) Тези наставници в Христа, често запечатали вярата със собствената си кръв, тези праведници, просияли в святост – преводачи и тълкуватели на библейските текстове, боговдъхновени епископи, покръстители на цели народи, облагодатени църковни писатели, живи камъни в градежа на църквата, добри пастири на Христовото стадо – ето това са светите отци от първите векове на християнската ера.

Добродетелта, която се извършва тайно

          Попитали свети Паисий Велики коя е най-висшата добродетел, а той отговорил: ”Добродетелта, която се извършва тайно…”
          Тези думи на аскета от 4-ти век синтезират цялата християнска нравственост. Не е благодатно доброто дело, ако мотивът е тщеславен. Не е здраво духовното начинание, чийто замисъл таи амбиции за изява. Не е истинска тази добродетел, която се самоопределя като такава. Съмнителна е тази добродетел, която дири да заяви себе си.

          Всичко това е трудно обяснимо за невярващия. Защото от най-ранна възраст подхранваме добре култивирано състезателно начало, подхранваме блясък на ума, или блясък на пари, или силата на волята, стимулирани от напътствията на родители и близки. Стараем се всячески да подчертаем своята индивидуалност, творчески търсения и възможности (макар че нашата индивидуалност без Христос е непълна, окастрена, неистинска..). Често дори виждаме – на невръстните деца се внушава да не дават играчката си на други, да защитават своето, сякаш самолюбието няма така или иначе да прорасте, а трябва да бъде наторено…
          Общоприето е утвърждаването на егоцентризма в съзнанието  на съвременника, чийто интереси често изцяло са в прагматичния регистър и изискват също така прагматични средства за постигане,
          Случва се да чуем: „Защо детето да се учи на кротост, защо да е добро, нали всички ще го тъпчат..”, както и разсъждения в същия дух.
          Но как стои въпросът за „добродетелта, извършвана тайно” за християнина, чиято лява ръка не трябва да знае какво прави дясната (срв. Мат. 6:3). Как преживяваме, как търсим и дали наистина търсим сянка далеч от разложителния топлик на похвалата? Не осъзнаваме ли че с прилива на хорското одобрение вече губим наградата си, а нашите усилия ще отидат напразно.
          Всяко изречение започва с „Аз”. Всяка мисъл ни определя в центъра на света. На всяко начинание слагаме подпис. Уж навеждаме глава, а сърцето ни омеква под златния дъжд на ласкателствата. Дори не полагаме усилия да прикрием малкото, което вършим.
          Естественото обяснение на всичко това е грехолюбивата ни природа. Може би ни е необходимо много повече четене и вникване в житийната литература, за да имаме винаги пред очи примера на онези, които извършваха добродетелта тайно – прикриваха, че са постници, търпяха насмешки и гонения, избягваха почести и похвали (така както ние бягаме от болка и всякакъв друг дискомфорт), дори се криеха по пещери и пустини, за да не бъдат ръкоположени и принудени да живеят в големия град.
          Една молитвена въздишка, тайно, в скришната стаичка на сърцето, сигурно покрива много грехове, повече от всяка външна, пред другите, изява на молитвеност (това разбира се не изключва общото богослужение в църквата и естествената проява на молитвеност там).
          Едно скриване следите на някое дребничко добро дело сигурно ще облекчи по-сетне задгробната ни участ.
          Едно затаяване на ненаситната себеизява на „его”-то, кой знае, може да е начало на лечението на скритите ни недъзи.
          Защото добродетелта, извършена тайно, ни прави истински християни. Всяка показност, реклама, парадиране, само подкопава духовния ни живот. Показността и демонстрацията като цяло са чужди на православния дух. Те са част от „американския” модел на съществуване, който натрапчиво се тиражира.
          Но от нас зависи да вървим по тясната пътека на скърбите, по Христовия път, пътя на Господ, Който казва: „Но какво излязохте да видите? Човек ли, облечен в меки дрехи? Ето, ония, които… живеят разкошно, са в царските палати.“ (Лук. 7:25)
         Да се поучим от смирението на Богочовека, Който дочака търпеливо Своята 30-годишна възраст (необходима за учителстване, както изисква юдейския закон), за да започне изказа на най-знаменателното учение на света – Своето Божествено Слово и да каже: „Бог, Който вижда в тайно, ще ни въздаде наяве.” (Мат 6:6).